НДФ "13 века България"

НДФ "13 века България"

Начало / Новини / Фонд “13 века България” представи книгата “Волжка България”

Фонд “13 века България” представи книгата “Волжка България”

13.03.2008

На 13 март 2008 г. (четвъртък) в препълнената голяма зала на Националния археологически институт и музей  при БАН, с участието на проф. д-р Маргарита Ваклинова – и.д. директор на НАИМ при БАН, доц. д-р Цветелин Степанов, Николай Поппетров – научен редактор и Румен Дечев – управител на издателството, НД Фонд “13 века България” и издателство “Кама” представиха своето съвместно издание – книгата на проф. д-р Петър Чолов “Волжка България. VII – XVI век”. След приветствието на любезната проф. Ваклинова, кратко слово произнесе изпълнителният директор на Фонда д-р Тошо Пейков:

Уважаема професор Ваклинова, уважаеми госпожи и господа,

Позволете ми, в храма на историческата наука, да разкажа една ненаучна история, но свързана с днешното представяне, която наричам, както и книгата на проф. Петър Чолов, “Връщане към източниците, връщане към корените”.

- През 1971 г. българи от Дунавска България се завърнаха завинаги в пра-прародината – четирима сливенски алпинисти оставиха костите си в планината Хиндокуш – под вр. Ношак в Афганистан.

- През 1973 г. моят приятел – Стоян от Попово – ме запозна със Зоя – Зулхия – една прекрасна българка със зелени очи от прародината – Казан. Стоян също остана там.

- През 1987 г., на слизане от Елбрус – първенеца на Кавказ, се запознах с българката от Кабардино-Балкария – Аминатка – красавица със зелени очи и с нейния приятел – българина Александър – Искандер. И двамата копнееха да видят нашата родина – Аспарухова България, но си останаха там.

- През 1989 г., тръгвайки от Ферганската долина, се изкачих на върховете на Памир и от там погледнах към Каракорум, Хиндокуш и Тян-Шан с най-българския връх – Кан Тенгри. Губернаторът на Алмати, Омирбек, ме разведе из града под Тян-Шан, напои ме с кoбилешко мляко, а в историческия музей ми разказа с подробности за Предкубратова и за Кубратова Велика България, с която казахите се родеят и се гордеят…

И, след тези примери, прав се оказва критикуваният от нашия автор татарски историк Генинг твърдейки, че макар и да не били българи, поради огромното въздействие на българите върху етническото им самосъзнание, “много от племената сами започнали да наричат себе си българи, макар и да не били такива”.

На добър час на книгата! На добър час на волжките българи!

Тържеството бе почетено лично от директора на Института по история при БАН проф. д-р Георги Марков, от редица изтъкнати учени, студенти, журналисти, колеги на автора. Още преди своята премиера книгата има голям успех.

Представяне на книгата на Петър Чолов “Волжка България VІІ-ХVІ век”
от доц. д-р Цветелин Степанов

Уважаеми госпожи и господа,
Драги колеги и гости,


Тази вечер сме се събрали да почетем родолюбивото дело на проф. Петър Чолов с конкретен повод – издадената от ИК “Кама” негова книга за Волжка България. Трябва да благодарим на фонд “13 века България” за подкрепата при осъществяването на това дело. Помня ръкописа на тази, вече излязла от печат, книга от преди 7-8 години и наистина е жалко, че тя се забави твърде много по пътя си към читателите. Защото нейният патос, нейният плам е насочен най-вече към екс-съветското пространство и някои тамошни учени от времето преди последното десетилетие на ХХ в., които не отделяха подобаващо място на волжките българи. Нещата през последните 10-12 години обаче се промениха и тук е мястото да споменем руските учени Богачьов, Багаутдинов, Хузин, както и станалия напоследък известен Генадий Белорибкин, които имат доста по-различна и по-обективна представа за миналото на Волжка България. Така че използвам случая, за да отбележа колко важно е една книга да излезе навреме, скоро след завършването на ръкописа, за да бъде съвсем актуална.

Хубавото е, че и у нас, особено по-младото поколение изследователи се заинтересува от тези проблеми през последното десетилетие и вече излязоха от печат 2-3 книги по тази тематика, а в най-скоро време, до 1-2 години, се очаква защитата на дисертационни трудове по проблемите на Хазария и на Волжка България на други двама млади учени. Нека тук отбележа и това, че миналото, търговските отношения, културата и т.н. на Волжка България не бива да се проучват само и единствено през призмата на екс-съветската историография, а да се поставят на широка, интердисциплинна основа, като се привлекат и изследвания на редица други автори от Западна Европа, САЩ и пр. Тук ще спомена само няколко важни имена: Питър Голдън, покойният вече Томас Нуунан и неговия ученик Роман Ковальов, Константин Цукерман, Ищван Зимоний, М. Казански, Джонатан Шепард и Саймън Франклин и т.н.

В своята книга проф. Чолов обръща внимание на редица проблеми, които ще сумирам така: произход на българите, география на Волжка България, военна организация, религия и писменост, култура и наука, монголското нашествие и българите и т.н. Аз няма да се спирам подробно на тях, тъй като преди мене това бе сторено от доц. Сачев. Ще отбележа само, че книгата се отличава с някои твърде смели тези и хипотези, които, сигурен съм, ще срещнат сериозен отпор от учените. Те не са малко и затова ще маркирам единствено три от тях, а нека читателите сами открият другите, след като се запознаят със съдържанието на книгата. Убеден съм, няма да е лесно на проф. Чолов да наложи мнението си, че салтово-маяцката археологическа култура е българска, тъй като в науката отдавна се е наложила тезата, че тя е българо-аланска. Сериозна опозиция също ще има относно тезата за ираноезичността на волжките българи – известно е, че тя се оспорва от немалко учени и не се признава за българите в Дунавска България, а какво остава за тези във Волжка България, където следите от тюркоезичност са много по-ясни. И накрая, ще се спра върху – нека ми е простено за използването на чуждицата – поантата на неговата книга, отбелязана и в поместената накрая рецензия на акад. Васил Гюзелев, а именно, че волжките българи, заедно с т.нар. черни българи, живеещи през Х в. около Азовско море и изобщо в северното Причерноморие, съвместно с Хорезм са унищожили Хазарския каганат. В науката битува мнението, както и сам авторът отбелязва, че хазарите са загубили своята държава след ударите на руския владетел Светослав през 965 г. Така че на проф. Чолов му предстои истинска битка.

Надявам се, че в скоро време книгата ще получи своите рецензии както в периодичния, тъй и – особено – в научния печат. Предполагам, че ще се наложи и второ издание и в тази връзка се обръщам към автора и издателите, че е необходимо резюме на основните тези на руски език – вече отбелязах, че патосът на тази книга е насочен преди всичко към недобросъвестни учени от екс-съветското пространство.

Оттук насетне книгата, както е добре известно, ще има свой собствен живот, извън този на нейния автор и неговите предварителни представи и намерения, така че да й пожелаем “на добър час”.
 

Експозе на Н. Поппетров

Като представител на издателска къща “Кама” и редактор на книгата искам  да акцентирам върху три основни достойнства на текста на Петър Чолов, които импонират . Няма съмнение, че темата за Волжка България е много популярна, актуална, че има един солиден кръг свои привърженици, лица, които проявяват траен интерес. По нея много се говори, много се пише – и от изкушени в историята лица, и от любители, и от представители на медиите. Често в медиите се дава път на недостоверни неща, на твърдения, които не отговарят на научните констатации. И това налага внимание към всички приносни публикации по темата.

Първото достойнство на книгата е, че тя обобщава – както становища на множество изследователи, така и сведения от археологически, исторически, стопански характер. С това си качество тя дава добра основа за системно запознаване с историята на Волжка България, служи като отправна точка за бъдещи изследвания, а пък и позволява да се види какво е работено до сега по темата. При това Чолов дава едно умело, солидно, критично обобщение.

Второто достойнство е, че текстът популяризира миналото на Волжка България  в  неговото многообразие – на политическо развитие, стопанство и търговски връзки, бит, религия, език, култура и образованост. Не са подминати и владетелите.Така се създава цялостна представа за един културно-исторически феномен. При това, искам да изтъкна – популяризиране без елементаризиране; популяризиране в смисъл на представяне на читателската аудитория на факти, схващания и хипотези.

Третото достойнство на работата на Чолов е, че тя носи предизвикателства. Преждеговорившият Цветелин Степанов изтъкна, че в нея има множество, и то смели, хипотези. Тъкмо предизвикателствата, които авторът отправя, са един от основните белези на книгата. Тя подтиква към размисъл, към дебат, откроява дискусионния елемент. А това е много ценно качество за едно историческо изложение.

Посочените три основни черти определиха и решението на издателството да работи с Петър Чолов. Тук е мястото да отбележа, че книгата се вписва в една издателска програма, ориентирана към нов прочит на извори и исторически сюжети, към нови, подценявани или пренебрегвани теми. При този подбор от значение е и стремежът да се популяризират различни моменти от историята, но пак искам да подчертая – популяризиране не като принизяване, елементаризиране, а като ориентация на теми и текстове за една по-широка, но интелигентна аудитория.