НДФ "13 века България"

НДФ "13 века България"

Начало / Новини / Защо някои предпочитат морето, а други – обледенените скали на Матерхорн?

Защо някои предпочитат морето, а други – обледенените скали на Матерхорн?

05.02.2007

Вече месец близки и приятели на загиналите алпинисти
не могат да приберат тленните им останки от Цермат

В един пъстър есенен ден на 2006 г. в Черни Осъм, на злачно място над Троянския манастир, погребахме Минко Занковски – големия български алпинист, планинския спасител, организатора на туризма. Той оцеля сред ледовете на Памир и Тян-Шан, по скалите на Кавказ, в Алпите и Хималаите, но почина в дома си от рак в полите на уютния Троянски  балкан. Лека му пръст и светла му памет!

Защо хора ходят и лете, и зиме в планините? Защо не си стоят на топло в къщи? Защо не умират в леглата си, защо рискуват живота си, преминавайки по отвесни заледени стени? Нека да се опитаме да ги разберем, а не да ги съдим.

Алпинизмът и планинарството са приключение, изпитание, начин на живот – както ориенталския, както съветския, както американския начин на живот. Само, че при алпинизма хората, подлагайки се доброволно на лишения и страдания, не се прекланят пред Мохамед, пред Долара или пред мавзолея на Ленин, а пред Създателя, Природата, Планината, с които влизат в общение… Нека да си припомним, че планинарството е своеобразно продължение на модерната философия и практиката на родения през 1729 германски учен и писател Готхолд Лесинг, съдържаща се в призива му към хората от Възраждането: “Назад към природата!” Всъщност още през XV-ти век състезанието за откриване на нови светове започна като надпревара между народи, държави и империи начело със силни личности-индивидуалисти – мореплаватели и авантюристи. Алпинистите само продължиха надпреварата между нациите в по-нови времена, като предимство добиха алпийските народи и британците. Със заслужена гордост на най-високите върхове те поставяха националните си знамена, а не флаговете на ООН или на ЕС в наши дни…

Още през 1786 г. френският лекар Мишел Пакар заедно с ловеца на диви кози и търсач на планински кристали Жак Балма изкачиха първенеца връх Монблан (4807 м), за което, в израз на национална признателност, получиха от френския крал благороднически титли. Доста години по-късно – през 1865 г., английският алпинист и писател Едуард Уимпър, заедно с още шестима, изпревари с малко италианеца Карел и покори с цената на 4 човешки жертви страховития връх Матерхорн (4478 м). За изкачване по нечовешки трудната му северна стена, през 1932 г. в Лос Анджелис братята-баварци Тони и Франц Шмидт получиха заслужено златни олимпийски медали. И двамата (единият посмъртно) бяха почетени лично от фюрера Адолф Хитлер и на олимпиадата в Берлин. След Алпите, погледите на народите се насочиха към непокорените хималайски гиганти. След трагичния успех на Мелъри и Ървин, през 1953 г. полковникът от армията на Нейно Величество Английската кралица Джон Хънт организира малка “военна кампания” (както беше свикнал да прави това през Втората световна война) и осъществи чрез новозеландеца Е. Хилари и шерпа Т. Норгей първото документирано изкачване на първенеца Монт Еверест – 8848 метра.

С изкачването на Еверест алпинизмът – алпинистите – завършиха през 1953 г. ерата на великите географски открития, започната от генуезците, от португалците, от испанците, французите и англичаните още преди 500 години, когато България се гърчеше вече под чуждо владичество – когато турците-османлии затриваха кълновете на първото българско Възраждане, поникнало в духовното лоно на Второто българско царство.

До края на двадесети век, с риск на живота си, алпинисти-откриватели продължиха да заличават белите петна, останали по глобуса, като преминаваха по нови маршрути неизкачените от човека върхове и стени. Същевременно първи англичаните въведоха клубната организация в алпинизма и вече не държави, а отделни спортисти-приятели, намирайки дарители и пари, осъществяваха мечтите си. Дойде часът и на стените в Хималаите – ерата на Райнхолд Меснер и на Крис Бонингтън. Беше завършила епохата на регламентирания, на тоталния (тоталитарния) държавен алпинизъм, практикуван и по време на отминалата световна война от алпинисти от двете воюващи страни – през зимата на 1943 г. върху челото на Елбрус (5642 м) червеното германско знаме с пречупения кръст няколко пъти беше заменяно от съветското червено знаме със сърп и чук.

Получили по-голяма политическа свобода, през осемдесетте години на миналия век поляците изпревариха с много обиколки колегите си алпинисти от другите соц-страни и след Р. Меснер полякът Й. Кукучка изкачи всичките 14 осемхилядника на планетата. В същото време клубовете в България се контролираха по съветски образец от Партията и от милицията. Немислими бяха индивидуалните прояви. Подготовката се извършваше организирано в Международни алпийски лагери на територията на СССР. Организираха се и големи национални експедиции начело с пълномощници на ЦК на БКП, като тази на Лотце през 1981 г. – по случай 1300-години Българска държава и на Еверест през 1984 г. – в прослава на 40-тата годишнина от 9-ти септември. В хода на провеждането им се проявиха индивидуалисти като Христо Проданов, но доказаха себе си и хора като Методи Савов, Иван Вълчев, Николай Петков, Кирил Досков и др. На фона на всеобщата духовна нищета и на национал-нихилизма, изведнъж по площадите излязоха (за първи път, без да ги задължава някой) хиляди посрещачи на българските алпинисти. (Този полъх сякаш бе предвестник на събитията от 1989 г., защото и съпротивата на Полша срещу Москва, и обединението на двете Германии, и разединението на Чехословакия бяха все прояви на патриотизъм, преследваха постигането на национални мечти и цели. И докато дори в Румъния опозицията издигаше в края на 1989-та националния флаг с изрязания герб, българската опозиция си беше избрала за символ неутралния (син) флаг на ООН!) 

Подемът от осемдесетте години, макар и плах, се пренесе и в по-малките градове. Членовете на провинциални алпийски клубове излизахме рядко в Алпите, в Кавказ и Памир и то с цената на големи лишения, като докарвахме пари чрез работа по високи сгради, а в експедициите ни задължително монтираха милиционерски уши. Някои клубове като Сливенския и Троянския успяваха да достигнат до Хиндокуш и до Хималаите – първият с цената на няколко жертви, защото щурмувхме с цената на всичко – като за последно.

След 1989 г. нещата бавно се променяха – държавата се оттегли, но въпреки това и без държавни пари, вече по-свободно се дишаше. Възникнаха клубове като “Млад дихател”, които, по пътя на естествения подбор, на спонтанното лидерство и на приятелството взеха най-доброто от традициите на планинарството и на останалия в историята соц-колективизъм. Поради затруднено финансиране продължиха все още и някои полудържавни, получастни начинания, съпроводени от кавги и скандали, като тези на Манаслу и на Еверест, оставили по склоновете им три български свидни жертви. Там, на високото, няма публика, няма високи трансфери както във футбола. Поради безпаричие, алпинистите тръгват и без застраховка и ето – вече един месец няма кой да помогне на родителите и на близките да приберат децата си от Цермат, от Швейцарските Алпи!

Затова сега, след трагичния инцидент на северната стена на Матерхорн, в името на свободата, на българщината, нека да помогнем, да дадем кураж на момчетата и момичетата от клуба на троянеца Иван Ненков. Достатъчно е да влезете в интернет-страница им и ще разберете, че това са нашите деца – млади, елитни спортисти, приятели и планинари, откриватели на нови светове, които, с цената на лишения, се доказват в името на мечтите си всеки ден. (Може би не е далеч денят, когато ще плащат за тях с лишения, но в евро, а не с цената на живота си.)

Пропуснали епохата на великите географски открития, ние – българите, днес имаме да наваксваме много в състезанието с другите народи. Защото, макар и заедно с други в Европейския съюз, никой не дава никому национално самочувствие даром, никой не подарява никому нищо – наготово. За това – нека да помогнем – да проявим национална солидарност и симпатия, както го правеха възрожденците – дотогава, докато и други българи се замогнат и стъпи на краката си възродена Българската държава.

 

февруари 2007 г. Тошо Пейков